Character-set: cp1251 (Windows cyrillic) Елин Пелин Братя Отец Кирил лежи неподвижно на кревата в тъмния ъгъл на широката си килия и едвам диша. В почернелия иконостас над главата му мъжди кандило и немощната светлина гони по стените неясни сенки. При умиращия дежурят братята Онуфрий и Игнатий. Те седят един срещу друг до масата, край кревата, мълчаливо четат псалтира пред една запалена вощеница и от време на време си сипват по чашка ракия от голямото черно шише, което стой пред тях. В манастира отдавна всичко е заспало. Остър вятър хвучи навън, тропа по прозорците, въвира се в тенекените кюнци на горящата зад вратата печка и изпява странно "Упокой, господи!" ... Тоя таинствен припев за миг задавя сънливите и усърдни молитви на отца Игнатия, който шепне с дебелите си устни: - Господи помилуй, господи помилуй, гос... ми... гос ... ми ... луй ... Монахът от време на време повишава гласа си и той се разлива по широката стая като остър, каменен шепот, който пълзи из големите дъсчени долапи, удря се по четирите стени, по пода, по прозорците и пада в мъждивото кандило, което трепти и пращи. Малкото тяло на стария отец Онуфрий, изгубено в широкото му расо, стой неподвижно и стоварено върху стола като чувалче. Главата му виси над псалтира, но устните му не мърдат и клепките на очите му са затворени. Вятърът по-силно заудря на прозореца и тъжно запя в печката с някакви детски гласове, далечни, като че ли от оня свят: "Упокой, господи!" Отец Онуфрий вдигна стреснато глава, погледна отца Игнатия и попита: - Кво каеш? - Ти спиш ли? - изгледа го под вежди отец Игнатий. - Стори ми се че ме извика - разтърка сънлива очите си Онуфрий. - Викат те ония с рогата - сопна му се отец Игнатий и продължи да чете. - Чети по-полека - забележи отец Онуфрий, като посочи с поглед болния. Игнатий погледна строго и продължи да шепне. - Слушай, Игнатий, на оня човек там душата му излиза, а ти си му задрънкал над главата като воденица - повтори забележката си Онуфрий. - Ако излиза, нека излиза, за нейно добро чета. Мислиш, че му е много чиста, нали? И тя е като твоята. Нека се помолим за нея - каза грубо отец Игнатий. - Ех - въздъхна Онуфрий, - голям скъперник беше... Мислеше, че няма да умре, пък на - часът удари. Лицето на отца Онуфрия стана тъжно и замислено. Отец Игнатий престана да шепне. Настана продължително мълчание. - Водаа, водица! - простена болният като из гроб и костеливата му ръка увисна на леглото като отсечена. Двамата калугери се изправиха и се погледнаха, като че се питаха какво да правят. Върху стената зад тях се изправиха двете им тъмни сенки и застанаха неподвижно, сякаш чакаха заповеди. Кандилото замижа силно и отведнаж погледна пак. Долапът тайнствено скръцна. Вятърът заудря на прозореца и в тръбите на печката пак запяха ония далечнй блуждаещи детски гласове. В килията стана страшно. Като че ли невидими крадци влязоха и бързо се разтарашуваха. Отец Игнатий турна пръст на устните си и произнесе тайнствено: - Смъртта е дошла! - Водица! - простена пак. болният и се обърна към братята. По лицето му, бяло и отпаднало, се четеше досада и усилие да проговори още веднаж. Бялата му като сняг брада трепереше, устните му се мърдаха. Отец Игнатий му подаде чаша с вода. Болният изпъшка, обърна лицето си към стената и не иска да пие. - Не е научен на вода, сиромаха - засмя се отец Онуфрий беззвучно. Двамата се наведоха над леглото и се ослушаха дълго. - Диша - рече отец Игнатий. - Гасне му свещта вече - каза отец Онуфрий и като притури: - тоя човек имаше парици - погледна значително отца Игнатия. - Имаше - потвърди замислено Игнатий. Онуфрий се наведе до ухото му и каза тихо: - Не може ли да го препипаме? - Нека умре - отговори отец Игнатий и тури пръст на устата си. Двамата седнаха пак на масата. Отец Игнатий зачете, отец Онуфрий подпря глава на ръце и се замисли. В килията пак се понесе таинствен шепот на четящи устни. Сенките пак немирно забягаха по стените. Вятърът пак запя в печката. - Дълга нощ, бре! - въздъхна отец Онуфрий. - Как ще се прекара! - Уморих се! - погледна го отец Игнатий, като затвори псалтира и взема картите, които стоеха на масата. - Да ги ударим ли? - Бре! - плесна ръце Онуфрий - ами защо мълчиш? И лицето му се засмя. Отец Игнатий сипа по чаша и хвърли картпте. - Сечи! Онуфрий възпретна широките ръкави на расото си и пое картите. В дълбокото манастирско мълчание на килията се чуха състезателните ръмжения на играчите и ударът на картите, които плющяха на голата маса като едри, редки капки дъжд пред буря. Вятърът се по-настоятелно биеше в прозореца. Невидимите блуждаещи сиротински гласове пак запяваха в печката своето "Упокой, господи" и се разнасяха, задавяха и умираха. - Вода, водица! - простена с изсъхнал глас умиращият, но братята, упоени от ракия и вдадени в играта, не го чуха. - Вода! - повтори отец Кирил и в гласа му прозвуча ужасът на едно свръхчовешко усилие, победено от смъртта. Бялата му глава се повдигна от въглавницатаи пад-на пак като отсечена. - Свърши! - казаха братята, оставиха картите и се изправиха едновременно като автомати. И като го приближиха, те си казаха нещо шепнешком и почнаха да бъркат под възглавницата и под тюфлека, върху които лежеше мъртвецът. Извадиха едно скъпо кехлибарено цигарило. - Ах! - въздъхна отец Онуфрий, като го разглеждаше. - Игнатий, дай го на мен! - Не, аз го намерих. - Не си пушач като мене. - Нищо ... И Игнатий го мушна в джеба на антерията си. - Стой! Кесията! Двамата приближиха до свещта на масата и с вълнение почнаха да бъркат кожената кесия, която измъкнаха изпод възглавницата. - Един, два, три ... двадесет наполеона. - Значи по десет... - Да търсим ли още? - Стига! Двамата пак седнаха до масата. - Каква дълга нощ! - прозина се Игнатий я се прекръсти. - Хвъргай картите! - Мой ред ли е? - Твой ... Играта почна пак. А нощта вървеше тъмна, мълчалива и таинствена. Вървеше неусетно, тихо и леко. Бурята навън като че ли престана. Из прозорците на килията надникна дрезгавото утро и завари двамата братя, унесени още в играта. Кандилото над главата на умрелия беше угаснало.