Character-set: cp1251 (Windows cyrillic) Елин Пелин Черни рози - Анемичната книга Когато и да мина покрай книжарницата, не мога да не забележа как тъжно ме гледа от прозорците една книжка с тънки жълти корици, които от ден на ден все повече и повече побледняват, сякаш някой червей гризе сърцето и. Спирам се понякога и дълго гледам нейното анемично лице, по което не личат вече ни букви, ни име, и скръб пьлни душата ми. Бедната книжка! Често се питам, умряла ли е, или умира. Какво се крие под тия бледи, безжизнени, безименни корици? Дали тъгата и радостта на млад незнаен поет? Дали печалната история на някой отдавна преживян живот? Дали тънка философска усмивка лукаво и примамливо се е скрила между тия увехнали страници, или някоя велика идея скромничи там? Около тая печална книжка надменно лежат дебели томове, спокойни и бездушни като някакви дебели жени. Чета: "Буквата Ъ като най-силен аргумент на нашите патриотически искания" от професор еди-кой си. Спокоен дебел том. А пък този "Ъ" в заглавието тъй надменно, гордо и наежено гледа, сякаш иска да се търколи въз тебе и да рече "бау" - да те подплаши. По-нататък тежко лежи друг по-дебел том с научното заглавие: "Как да правим петмез от тикви" - реферат, четен два пъти в икономическото и в природоизпитателното дружество, от някакъв си доктор по медицината. Книга солидна, здрава и с благороден характер. До нея спокойно и непробудно спят изданията на Книжовното дружество и сънуват нови хонорари. Отстрани висят като откъснати уши юбилейните сборници, издадени в чест на толкова заслужили хора, и си пьчат гърдите за ордени. Гледам всички тия самосьзнателни книги и книжлета и сърцето ми се свива от жал за тая бедна анемична книга, останала почти без име, забравена и отритната. - Защо си толкоз тъжна и толкоз бледна, малка книжке? - запитах я веднаж с участие. Тя заклати печално безкръвните си листа и сякаш заплака. После горестно ми заразправя своите болки. - Ах, господине, добри, съчувствени господине! Как мъчително се мре и как тежко се живее, когато в жилите не тече топла и възродителна кръв! Нека не ти е обидно, ако си писател, но тия хора, вярвайте бога, са безпощадни убийци. Те с най-голямо страдание влагат на нашите страници ония ужасни микроби от насилени идеи, от глупости, от хвърчащи и неразбираеми мисли, които убиват нас и приспиват всякой, който се наеме да ни чете. Разтвори ме, та виж какви ужаси лежат в моята душа. Един поет, за да ме опетни, не е спал цели нощи. Когато стъпих в печатницата, аз бях чиста бяла хартия, невинна и мечтателна. То беше радост неизказана, защото идех с надежда да поема в себе си живот от една трептяща душа, осветена от слънцето на ума, стоплена от огъня на чувствата, дъхаща сила и живот, да заговоря с очарователни думи на света за тая сила и тоя живот. Ах, мечтаех аз по тоя начин да повикам на живот поне за минутка отрудените хорски души, за минутка поне да ги стопля и ободря! О, да знаеш как треперех от желание да бъда хубава и любима, та хорските сърца да ме държат до себе си... Защото, видиш ли тия томове и брошурки около мен, те са страшно студени и страшно коравосърдечни. Когато ме натиснаха на пресата, за да попия това, което е в мене, аз паднах в несвяст и когато излязох, бях вече отчаяна, останах без сила и се поболях. Ето виж, цяла книга съм, но хората не ме обичат, не се възхищават от мене, не плачат и не се смеят над моите страници. Тия чудовищни книги, които са натрупани около мене, изглежда да са по-доволни и по-честити. И как надменно се държат. Понякога, когато ги хване безсъница, те се обръщат към мене и ме дразнят ужасно. Всичките, даже и най-глупавите от тях, знаят да критикуват и да видиш как нахално се държат! Тяхната постъпка още повече трови моя живот. Аз не мога да се боря с тях, защото съм слаба. Само мълча, въздишам и бера душа. Как? Нима мога да се хваля и гордея със стиховете, които лежат в мене? Те са толкова надути, толкова измислени и безчувствени! Всеки от тях се мъчи да каже колкото може по-голяма и по-странна мисъл, пък то такава сухост и еднообразие излиза, че аз умирам от срам! Ето сега, когато ви се оплаквам, дебелите глупави томове наоколо ме подиграват и си шепнат като всякога: - Вижте, вижте нашата поезия, пак иска да се похвали. Нашата поезия? Драги господине, познавате ли ме? Наистина ли аз съм това? И тая анемична, жалка и бедна книжка затрепера нервно със своите бледни листа и заплака.