Character-set: cp1251 (Windows cyrillic) Елин Пелин Край воденицата Старият воденичар дядо Угрин прегледа още веднъж с голямо внимание гнилия и жабунясал улей на воденицата, разсипания градеж под него и едвам докуца с патерицата си до вратата, дето, отмалял, поседна на почивка. Силни болки защракаха счупената кост на крака му, раздвижен от тая малка разходка. Старецът простена глухо, сне шапката си и се възлегна на стената. - Ох, ще осакатея, брее... на стари години! Слънцето 6е заседнало зад сините далечни планини на запад. Там се губеше вече последният кървав багрец и полека-лека се открояваше във вечерната дрезгавина, дълбок, лазурен и безкраен. Угасна жежък леген ден и лека вечерна хладина повея над земята. В полето нейде, отдалечено и тъжно, се вдигна до възбог последният ек на жална жетварска песен и замря. Вечерният здрач бавно и неусетно потъмня. В небесата една след друга затрепкаха светли звездици. В близкия вир закрякаха жаби и в чудната вечерна тишина някак успокоително и мечтателно трепна челиченият ек на дружната им песен. По пътя над воденицата за към село заглъхна шумен смях и говор на жътвари. По кривата пътечка въз реката мерно задрънка клопатарче. Шумът на воденицата като че ли се засили. Дядо Угрин цвъкна няколко пъти с огнилото, запали лулата и направи усилие да стане, ала болният крак нему позволи. - Милено... Милено... къде се дяна? - завика малко обезпокоен той и внимателно впи очи в мрачината. - Тук съм де - обади се ясен женски глас от малката градинка зад воденицата, - Тук съм, тук. - Хайде, прибери се, стана късно!- викна малко наставно старецът. - Е, нека полея , Жегата е прегорила всичко! - обади се Милена. Гласът на клопатарчето мерно и бавно приближи и спря на пътя до само градината. В тъмнината светна цигара. Милена се изправи и плахо погледна нататък. До плета, в тъмните сенки на храсталака, стоеше човек, а до него спокойно чопкаше по тръните натоварено магаре. - Добра вечер, Милено! - обади се тихо и някак неуверено млад мъжки глас из тъмнината. Немощни тръпки полазиха снагата на Милена. Боса, по ръкави, с малка бяла пребрадка, която прибираше буйните и руси коси, тя стоеше като самодива всред градината. - Дал бо' Добро, Свилене! - отвърна тя смутено и рече да избяга. - Много късно поливаш - обади се пак Свилен. Милена се спря. "Божичко, божичко!" - помисли си тя и не отговори. - Къде ходиш, какво правиш? Не сме се скоро виждали - заговори смело Свилен. - Е, сега нали знаеш - работно време - отговори Милена срамежливо. - Откак се ожени не излизаш често по свят? - Че защо да излизам? - Е, защо... Кой знае? Види се, у дома ти е по-добре... при Стоян! - подигравателно рече Свилен. Милена откъсна клонче от близката върба и без да отговори, закъса с наведена глава листата му. - Човек привикнува!... Човешкото сърце се менява! - заговори Свилен. Той се бе подпрял на плета и пушеше. До него смирено и кротко стоеше магарето му. Милена все тъй нервно късаше листата на клончето и не можеше да отговори. Тя сещаше колко много я обиждат думите на Свилен и и се искаше да му каже, че той не мисли право. Сърцето и силно биеше и нещо страшно вълнуваше гърдите и, задавяше думите и, очите и се наливаха със сълзи, готови да се сипнат като градушка. - Няма що - такъв е светът! Такъв е светът - без сърце... Може тъй да е по-хубаво - продължи бавно Свилен - Люби тогава, вземи оногова, па си живей... Продай се, па си живей... Стига да ти е добре. - Свилене, не думай така, като знаеш кой... - проговори глухо Милена. - Не чувам. - Като знаеш кой бе причината, та... така да стане, не кори мен - повтори пак глухо тя. - Не чувам! Ела по-близо де, гледай каква си плашлива! - Трябва да се прибера, че тато е болен... Днес оставих свекървата сама и дойдох тук при него - рече Милена и страхливо приближи. - Е, няма ли да те мъмрят? - Се ми е едно... зарад тях няма да оставя баща си така... Свилен замълча, - А ти, Свилене, как си, как живееш? - попита Милена. - Аз ли? Аз съм добре, Живея, работя и пия... Веселият, лудият Свилен, дето го познаваш ти - умря. Тоя Свилен, дето сега го гледаш, е друг - намръщен, лош и пиян! - отговори Свилен и потегли от цигарата. Слабата светлина озари кръглото му русо лице, сините му очи и Милена го видя пак хубав, какъвто бе преди години, когато тъй лудо се обичаха. И неговите думи й се сториха лъжливи. - Какъв си ти, какъв! - укори го с пръст тя. - Май не си се променил... Чувам, с Кунка Попова... - Че аз още тебе не съм прежалил! - настави след малко мълчание той, - И ми се струва, че няма лесно да те забравя, както ти мене... Жени сте вие и нямате за пет пари постоянство. Гласът му затрепера. - Свилене, не говори така... ти.знаеш ли колко аз те... мисля... и колко още те обичам... Глух плач задави думите й. Тя покри лицето си с ръце. Свилен пресегна през плета и отне едната ръка от лицето й. - Пшьт! Сълзи не искам! - рече нежно той, - Сълзи не искам! 0бичала си ме още, викаш. Само мъки... Такава глупава любов.. скрита, потайна Ех!.. Вятър!.. Де не плачи, де! Срещнали сме се в толкова време веднъж и ти да плачеш! - Свилене, Свилене!... Знаеш ли как ми е мъчно?... Ти не знаеш - разхлипа се Милена, - ти нищо, нищо не знаеш! - Е, млъкни, млъкни! Свилен опна по-близо Милена и сви крепко мъжка ръка през кръшната й снага. Тя се предаде на гърдите му и като в прежни минали дни устата им се сляха в целувка, сега вече греховна целувка. Върбите тихо и спокойно си шушнеха нещо. Воденицата глухо гърмеше. А в синьото небе звезди една до друга трептяха, непрестанно трептяха. От воденицата се чу немощният глас на стареца: - Милено... Милено! Къде се дяна бре, дете? Милена трепна. - Ида, ида! - обади е тя високо. - Их, Свилене, колко съм мислила - божичко, защо го не срещна някъде, само да си поприказваме! - Нима само да си поприказваме? - Ами?... - Е, приказвай де... да слушам... - Ех, Свилене, какъв си! Защо се не ожениш? Чини ми се, че тогава няма толкова да ми е мъчно, няма да те мисля... Щях да привикна и с ония хора... Как ги мразя сега! Така е, човек кога излъже сърцето си! говореше Милена и гладеше с ръка челото на кроткото магаре, което спокойно и мило я гледаше. - Марко, Марко! - заговори му тя. - Хубаво сивичко магаренце, ти никому не казвай... ти, простичко животно; колко пъти си ни бил свидетел!... Мълчи си, мълчи си, сивичък Марко! Свилен се засмя. Милена се беше забравила. Немощният глас на стареца пак завика: - Милено!... Чедо! - Е, ида де! - обади се високо Милена и настави: - Защо ме вика сега? Нека почака... Ех, Свилене!...Не знам дали ти още ме обичаш, но аз... Стоян е добър, добър като муха... Вярвай, да го 6ия, ще плаче като дете и нищо, нищо няма да ми каже... ама пак го мразя... може и затова да го мразя... Ти какъв си луд, лош, ама... - Нямахме щастие да живеем заедно и това си е! - въздъхна Свилен. - Ти си крив за това, ти, Свилене! - Сиромашията е крива! Нали ги говорих... В чужда къща живея... Все ратай, все ратай, заробил съм се у хората. И ти щеше край мен да страдаш повече ог мен... Защо да ти почерня младините и да отровя живота ти.. Мислих, мислих... много мислих и не се реших - Ако ме обичаше повече, щеше да се решиш. - Ти пак тая си знаеш!... И по-напред така ме кореше. Старецът пак завика: - Милено! И забуха суха кашлица зад върбите. - Ида, ида! - Постой - рече Свилен. - Свилене, пусни ме, моля ти се, късно е... - Не, постой! И Свилен прескочи плета, На небето спокойно си трептяха звезда до звезда. Мрачните високи сенки на върбите тихо си шушнеха нещо, воденицата непрестанно и глухо шумеше. - Милено - извика пак старецът. - Милено, къде се дяна? - зачести ядосано той, но дълго никой не му се обади. Пак по някое време медното клопатарче пак мерно задрънка из пътя към село. В тишината внезапно екна тиха мъжка песен и някак странно проехтя в нощта. Де гиди млади години, колко се лесно минахте! Гласът изви дълбоко, затрептя тъжно, самотно и спря.