Character-set: cp1251 (Windows cyrillic) Елин Пелин Вдовец Рано една света неделя по черковната улица на горското селце Брестак бързо премина непознат полянин, прескочи с тоягата си малката вадичка и в недоумение спря на широкия мегдан сред селото. Тук постоя, огледа нерешително бездомните дворища наоколо, като че търсеше нещо, и се замисли. Беше хладна и ясна есенна утрин. Тънка първа слана сребреше покривите и буренака край пътя. Над високите и тъмни гори на изток се пръскаха силни слънчеви зари и чистото небе и сънната земя умилено гледаха нататък. В селото се чуваха будни гласове. Две-три босоноги подевки подгониха към къра закъсняла стока. Непознатият ги запита нещо, но те не чуха и заминаха с весел вик. Полянинът остана усамотен и чужд и пак в недоумение се заозърта наоколо. По белите и тесни беневреци и по синия долакатник, облечен въз дебела конопена риза с високо незакопчано огърле, личеше, че той е от далечните полски села. Надвесените над устата му широки и на края подстригани мустаци и потните му кичури коса, които се подаваха изпод голямата капа над ушите му, бяха прошарени и явно говореха, че той е прехвърлил четирийсетте. При всичко това той беше прав, напет, пременен и обръснат като ергенин. Дълго време той се вайка по мегдана като слисан и нерешително тръгна на няколко пъти из тесните улици, влачейки голямата си тояга, и пак се връща. По пътя минаха хора и любопитно го изгледаха, но той не запита никого за нищо. Отнейде изскочиха немирни дечурлига, съгледаха го и почнаха да го закачат: - Шоп! Шопе, куку! - Шопа копа ко-па-ня! - запя едно. - Мълчете бре - викна им шопът, за да излезе от неловкото положение. Децата се изсмяха и почнаха да викат по-високо: - Шопе, куку! Шопе, куку! - Бре мажко - обърна се той към едно от децата, - ке ти дам левче, да ми кажеш дека живее Мариница! Детето го изгледа и като не разбра нищо, скри се зад една вратничка. Из улиците се подаде стар, наведен воденичар, брашнен от горе до долу. - Добро утро, байо, да не би да дириш някого? - каза воденичарят, който, види се, разбра положението на чужденеца. Шопът приде близо и някак виновно заговори, като чукаше едно камъче с тоягата си: - Диря! Ума си диря, старче. Тя, моята, никому господ да не дава. - Що? Нещо по неволя? - попита воденичарят. - Неволя ами, нали знаеш що гони сиромашията? - отговори селянинът и като наведе глава, попита засрамено: - Дека живее Мариница? - Мариница ли? Коя Мариница? - Мариница - вдовицата - отговори шопът и се изчерви. Воденичарят наведе глава и замислено заговори на себе си: - Коя ше бъде тая Мариница? Ти познаваш ли я отблизо? - Ка-ще да я не познавам - познавам я! Ниска такава, дебела, много се смее - обясни повече с ръце шопът. - Те, жените, всички се смеят - рече весело воденичарят. - Тя ми разправя дека седи, ама съм изумил. От отзаран се лутам като щур и не мога да се оправа. Срещу моста, през мегдана, у бела висока къща с джамлии прозорци - почна да обяснява шопът. - Стоя и се чудя. Гледам: мост има, мегдан има и къща има срещу мегдана, ама не е нито бела, нито висока. Нали това е село Брестак? - Селото е това, брайно, ама Мариница - такова име в селото ни няма. Па и вдовица няма, да ти кажа. Воденичарят седна на един камък, почна да си пълни лулата и се замисли. Бръчките по напудреното му старческо лице сякаш се изопнаха. Той погледна шопа, който стоеше с наведена глава край него и замислено чукаше камъче с тоягата си, и рече с въздишка: - Навъдиха се болки, брайно, навъдиха се много, та не знам. И какви лоши болки - влезе ли вкъщи, мори, не жали ни мъж, ни жена, ни деца! От две години насам, брате, мрат, ама как мрат! Гинат сиромаси хора! И пак, да видиш, само една вдовица има в селото! - И по нас са малко, старо - въздъхна шопът. - Навсякъде една кукувица кука! - Навсякъде една кука! - заклати глава чужденецът и замига, като че ще заплаче. - Мрат сиромасите, мрат, а сиромашията си живее - не свършва се. Воденичарят млъкна и затегли силно от лулата. Шопът устреми замислен поглед към нивята и баирите, над които отдавна беше паднала есенната тъга, и не отговори. Слънцето разтапяше вече сланата и лицето на земята беше скръбно и мокро като лицето на жена, плакала над своите хубави спомени. - Ти отдека си? - попита след дълго мълчание воденичарят. - Отдалеко, дядо - чак от Ханчетата. - А-ха, знам. Е, защо ти е тая Мариница? - Нещо закачка имаме - рече с въздишка шопът и настави с тъжен глас: - Ходила бе на пазар у града, па нощуваше на хановете. Случих се и аз, човещина, знаеш, заприказвахме се. Разправи ми тя - вдовица била, така била, онаки била. Е, рекох, що? - И аз съм вдовец. Никому господ да не дава, дядо! Умря ми жената, остави ми ситни деца на главата, па ух, па леле. Дирих да повторя, ама зема ли те някоя - всяка се напарила. Питал Мариница: няма ли по вашенско да се намери някоя, да се привие, та и аз човещината си да видя? Макар и да е от чернодрешковците, й викам. Знаеш, шегувам се... - Е? - погледна го воденичарят. - Ще се намери, каже тя, защо да се не намери. Те и мене човек да поиска, и аз ще ида - не може самичка. Шопът млъкна. Старецът потегли пак силно от лулата и рече замислено: - Коя ли ще е тая? - Аз я гледах, гледах, па ми хареса. Пълна такава, здрава, едно весело лице! Само очите й някак влажни, влажни и жаловити. Какво, помислих си, може тя да ми е на късмет! Па взех, та й рекох: те така и така, викам, ако искаш, що имам, половината на тебе ще препиша - да се вземем. Да ми гледаш дечицата, да позаякнат барем при майка. То мащеха не е като съща, ама какво щеш му? Ела зло, че без тебе по-зло! - Не е като съща, брайно - въздъхна воденичарят. - Съгласи се жената - поде пак тъжно полянинът. - Заръчвам аз вино, та се черпим, черпим всички там, що бяха, па й дам една фаша царвули и една стотарка...Като хора, знаеш - да се знае, що е речено и казано. Изпратих я като своя, що има дума. - То добро. Добре сте направили. - Думата беше ни за днес - да дойда да я взема у село, както що си му е реда. - То се знае. Добре си направил, синко! Ами коя ще е тая вдовица? Не познавам такава... Шопът въздъхна дълбоко. В това време пусна черква и из улиците почнаха да минават на купчинки мъже и жени. Чужденецът се изправи и като се подпря на тоягата си, почна внимателно да изглежда жените. А старецът си повтаряше нисичко: - Коя ли ще е тая Мариница? По едно време шопът го бутна по рамото и като му посочи няколко минуващи жени, рече: - Не е ли оная-е - средната? - Коя? Ниската ли? - рече старецът и се вгледа. - А-а. Е, нея викат Мариница, ама тя не е вдовица, има си мъж. - Тя е - тя - рече шопът. - Има мъж, а? Бре, тя ме е излъгала! И той се хвана за главата като треснат, па извика с отчаян и жален глас: - Ами парите ми? Стоте лева? И като тръгна бързо към жените, завика: - Маринице! Маринице! Мариница спря, погледна го и без да проговори, забърза напред. - Чакай, чакай да се разправим - не бързай толкова! - рече полянинът и я застигна. - Какво искаш от мене бре, шопе? Я го гледай ти него! - викна му ядосано Мариница. - Какво искам? Парите си искам! - Какви пари бре... да те попарят по очите! Хвала-а-а- боже, и такова чудо не съм видяла! - Ти не се преструвай такава, ами дай парите, да не се влачим по съдилищата - рече меко шопът. - Като си имала мъж, защо ме лъжеш, да ме правиш за смях на хората! - Хвала боже, хвала боже! Бре човече, ти луд ли си, или ще полудееш? Аз очите му до ден днешен не съм видяла, той пари ми иска! Я да се махнеш, че ако дойде Марин, само шопе ще стане. Мариница тръгна гневна по пътя и почна високо да разправя нещо на жените, които се бяха спрели отстрана, и да кълне. Но шопът пак я настигна. - Парите, скоро! Стотарката и цървулите! - Той я хвана за плетника и я задърпа. Жените наоколо взеха да кълнат и да викат: - Няма ли кой да му строши главата на тоя шоп, ами закача хорските жени. Воденичарят дойде при чужденеца и като го хвана за дрехата, рече миротворно: - Недей, брайно, срамота е - хора сме! Съд има, ще се разправите. - Коя е тя, да се подиграва с мене бе, старче! Какво съм й сторил? - проговори с глух глас шопът и очите му се наляха. После отведнаж пак кипна. - Парите! Парите! - завика той и почна да дърпа Мариница. Тя го погледна разсвирепяла, грозна, бледна и изкривила насмешливо уста. - Парите! - скръцна зъби шопът и я задърпа по-силно. Тогава Мариница вдигна и двете си ръце и ги црапна върху лицето на шопа жестоко и силно като котка, изскубна се из ръцете му и си тръгна. - На! Да познаеш! Из носа на чужденеца швирна кръв, зацапа мустаците и ръцете му и почна да багри бялата му риза. - Наведи се, брайно, наведи се! Що ти трябваше, ама на! Тя е лоша! Тя и мъжа си бие - рече воденичарят, развайкано и съжалително. Шопът се наведе и кръвта закапа по пепелта на пътя бързо и изобилно. - Такива са чернодрешковците! Гяволе са, ама ще се разправим - рече шопът разплакан. Около него се събраха бързо любопитни минувачи и всички го съжаляваха. От това бедния шоп се разкисна повече. Той вдигна глава, та погледна хората. Цялото му лице беше зацапано с кръв, която бе се съсирила по мустаците му. Из нажалените му очи като из два кладенци извираха сълзи. Той се секнеше, плюеше, триеше си лицето с ръце и го цапаше повече, защото и ръцете му бяха кървави. - Да ми вземе парите, да ме лъже, па и да ме бие отгоре, а? Ще се разправим с ние. Полека! - говореше той. Разплаканият му глас, нещастният му вид и зацапаното му лице разсмешиха хората. Едни почнаха да го подиграват. - Ела, ела, брайно, ела да те водя у дома, па ще видим. Де, недей става такъв! - почна да го утешава воденичарят и го хвана за ръката. - Хайде! Върви с мене да идем у дома. Шопът изгледа хората и тръгна покорно. По лицето му се четеше и скръб, и мъка, и срам, и гняв на жестоко обиден и унизен мъж, унизен от една жена. Няколко хлапета тръгнаха издалече и плахо след него и се сборичкаха. Едно извика: - Шопе, ку-ку! Шопът обърна кървавото си лице, поспря се, напсува високо хлапето и го изгледа зверски. Навалицата се изсмя.