Character-set: cp1251 (Windows cyrillic)

Христо Фотев
Люлееше ме старото пристанище...

Люлееше ме старото созополско пристанище.
И корабите ме люлееха, люлееха ме къщите.
Забравили годините си, къщите - вечерните -
приличаха на пясъчни, разсипваха се някъде
далече от душата ми... По дяволите къщите.
Небето ме издигаше със стръмните си облаци
високо до луната и луната се усмихваше
жестоко се усмихваше и в блясъка й рибата
изчезваше от погледа. Луната се усмихваше
усмихваше,
усмихваше -
проклинаха я моите приятели - рибарите.

Със залеза й въздуха потръпна неочаквано
и неочаквано потръпна залива. Въздъхнаха
моторите и корабите се събудиха. Рибарите,
най-младите, говореха възбудено за рибата,
която е в морето, но пресичаха ги старите:
- Не предизвиквайте съдбата си.
Но младите се смееха.
И старите се смееха, не вярваха на себе си.
А въздуха излъчваше такова обещание -
и сребърно, и люспесто, - о, въздуха замайваше -
приличаше на щастие... И всички се отправиха.
И се забравиха.
И ме забравиха.

Люлееше ме старото пристанище - в нозете ми
водата изоставена си спомняше за Някого...
На дъното й рибите изпуснати проблясваха
подобно имената на случайните любовници.
Случайна ли си ти? И ти ли чакаше безлуние,
за да те видя в себе си, за да усетя твоето
ухаещо присъствие?... Ти никога не вярваше
на мойте обещания. Обичаше ме винаги.
И колко неочаквано, и колко изненадващо
е името ти в пясъка на старото пристанище.
Случайна ли си ти? И имало ли е случайности?
Случайно ли е старото созополско пристанище?
Ти пееше.
Ти пееше.
Ти пееше в душата ми и въздуха ме вдигаше -
приличаше на щастие... И може би е истина.
И сигурно е истина, не зная вече тебе ли
обичам, или другото, което е във въздуха,
във облака,
във слънцето,
и в чайката, усетила пристигащите кораби.