Character-set: cp1251 (Windows cyrillic) Иван Вазов Пъстър свят - Инвалид Той е инвалид. Млад е още, но е инвалид. Бурите на живота го сломиха преждевременно: той биде уволнен преди няколко години. От няколко години той не намира служба. Той се чувствува като човек, изфърлен от корабокрушение на пуст бряг. А беше млад и развит - и сега е такъв. Радва се още на силни мишци, годни за силен труд, и на неутолима охота да се наслаждава от живота без труд и без усилия. Но защо му са всичките тия дарби? Той е без служба. Той е непотребен вече, той е безпомощен, той е инвалид. Налегна го оскудия. Най-напред с много двоумение, с много вътрешна борба той реши да се обърне към щедростта на приятели. Но каква борба! Но жестокото чувство надви над чувството на достойнството в него, което изпротестува във вид на червени петна по челото му. - Неловко ми е много, но извинете за дързостта ми, господин Иванов: заемете ми петдесет лева. При първия случай ще побързам да ви се отплатя. Подир временното улеснение нуждата пак дойде по-нетърпима, по-наложителна. Борбата пак се зафана в душата му. Странно, той се зачуди, като видя, че тая борба беше по-лека. Прежните спазми на самолюбието не бяха тъй болезнени. Тури си ново копче вместо падналото на връхната дреха, закърпи разпраното под мишницата и доста смело приближи един друг приятел: - Моля ви, заемете ми, Стефанов... Една непредвидена нужда... Той сега поиска по-малко. Той получи просеното и весел се отдалечи с облекчено сърце, понеже му се стори, че само мигновено челото му се сгорещи едвам, когато каза горните думи. Третият път той подложи ръка с леснотията на привичката. Той поиска и получи в заем още по-малка сума: петолев. Кирливата му от двенеделно носене яка ставаше се по-кирлива, цепките на дрехата му се умножаваха заедно с цепките на самолюбието му, което обръгна и не чувствуваше болежи. Около него трудът шумеше в напрегнат живот, зееха широки друмища за честна, скромна работа, която дава залък сух, но сладък... Но той гледаше само към една посока: вратата на службата, която се стоеше затворена за него. Минаваше времето. Подир бедността и оскудията дойде нищетата, гладът. Изхлузените му по пейките на кафенетата панталони и нечистият му вид отвръщаха лицата на познайниците му; но той не изпитваше вече гняв, нито стид, когато те присторено го не съзираха или се отбиваха в друга улица за избягване срещата му. Той одрипаве нравствено, както беше одрипавел външно. Но когато случайно ги срещнеше или ги издебнеше, те покорно бъркаха в джеба си, за да напипат лев или половин лев. - Господин Петров, моля... Само това? Благодаря... Днес той вече е на последните стъпала по лестницата на униженията. Единият му крак е стъпил в блатото на нравствената пропаст. Бледна жертва, изгубила вече способност да роптае и да се срамува. Има нищети, които извикват жалост, други пробуждат заедно с жалостта и отвращение. Той извиква само отвращение. Той живее отдавна от случайните подозрителни доходи на комара, от джебовете на другите, от просия и кой знае от какво... Той има право да живее чрез каквото средство може, с каквато леснина намери. Парцал в човечеството, смет на обществото - той крив ли е? Една службица би го избавила. Но служба не дават. Той впрочем е и престанал да мисли за нея. Той разбира, че е възможно и тъй. Ръката е привикнала без трепет да се простира. - Хей, я чакай, бай Добре! Я дай ми двайсет стотинки да ям! Често се случва да казва тия обикновени думи пред някое строящо се здание, дето бедни трудолюбиви надничари македонци с лопати мачкат кал за мазилка. И тоя вид на честната, благородната работа на човешките мишци нищо не шепне на тая затъпяла в мързел, изгубила човешки образ душа... 1900