Character-set: cp1251 (Windows cyrillic) Иван Вазов Пряпорец и гусла - Сиромахкиня Йоще зима не минува! Силен вятър вее с бяс, Малки Сечко зле върлува, камък пука се от мраз. В улиците запустели, лежат снегове дебели, всичко нямо и се крий, само вълк понявга вий. Там край село, без ограда малка къща се крепи, всред отколешна грамада всичко около й спи. Вътре майка е клетница и две мънички дечица, бледни, голи, в тъмен кът, тръпнат, охкат и мълчът! Три напрашени полици, ледни зидове кат мраз, две-три спукани паници, вехтък един коностас; една хурка без къделя, една скъсана постеля, де стояха плачешком- ето скудният им дом! Във огнище не блещука нито искрица огън; веч отколя, зла прилука, изгоря и сетний пън! А фъртуна мразовита вей из стряхата пробита и горките две деца бърчат бледи си челца... Студ и кърви!... Дяца мръзнат, ту във майка си се взрат, ту в огнището и зъзнат, ту от треската горят; от три дена не са ели, жив човек не са видели, късче хляб да им даде, а пък сняг се не яде. Хори милостиви веч не дават, че се не боят от грях ил че се и те лишават и са в нужда като тях. А пък зимата е тежка за неволята човешка, деца будни като в сън викат: "Мамо! Хляб! Огън!" Няма помощ, ни надежда, плаче майчино сърце и горчиво тя поглежда как простират й ръце! "Тежък грях ли съм поела, майка ли ме е проклела, та ми, боже, ти прати тия мъки, теготи?! Мъж ми Петър ме забрави, не се чува по светът, с тия дяца ме остави на ръце ми да измрът! Що да чиня, що да сторя? С какво да ги приговоря? Как да ги нахраня аз, да ги стопля в тоя мраз? Ох, да прося с блага вера милост в людските сърца, може би аз да намера хляб за моите деца, може йоще да са живи хора харни, милостиви: без тях господ грешни нас не би държал нито час!" Става клета сиротица, пред икона постоя. - Трайте, милички дечица! - и изскокна из врата. А веявицата снежна вън на пътя я присрещна и на бузи й смрази нейни жалостни сълзи. Вледенена тя се лута и измъчена от глад, една нова вратня бута, влиза у един богат... На сърце й премалява: първи път за хляб решава тя ръка да си простре- струва й се, че ще мре! - К'ва е тая просякиня?- стопан вика с гневен глас - Аз съм клета сиромахкиня и за помощ моля вас! - Бре! Какво ми тая дрънка? Изпъдете я навънка! Триста просяка на ден идат дрипави при мен. Полумъртва тя се връща, дома стига с голям труд. И заваря в свойта къща гладни дяца, плач и студ. В скръб полита кат несвясна и студено й тело пада в голото легло. Скоро нейний дух утихва. Тя поглежда в коностас и във него се усмихва матер божия тогаз... Чудо!... Ликът оживява, гледа, мърда, приближава.. Но веднага с трясък, с звън изгърмя каляска вън. Слуша: хлопват се вратата! Тя се вярува едвам... - Боже мой! -викна клетата- Петър нейн влиза сам! Хубав, пременен, учуден... - Как! Такъв живот ли труден ти прекарваш - вика той. - О , страдалний ангел мой! И прегръщат се и двама с тайни сълзи и без глас: - Татко ви дойде си, мама, господ се смили за вас! Няма веке да търпите студ и гладни да стоите! И децата с вид благат фърлят се на бащин врат. - Кочияш! - извика Петър, - впрягай коне бързишком и да бягаме кат ветър къмто моя хубав дом! Бърже сядат в колесница, тя и Петър, и дечица и по снежний гладък път коне вихрено търчът. Тя се тихом опрощава с родни улици, село и едвам си наумява за предишното тегло. Тя съзира от колата злият стопан на вратата: - Не се сърдя - му каза, - аз честита съм сега. Коне бягат буйно, силно бичът пляска и плющи. Петър пита я умилно: - Още любиш ли ме ти? - А тя със сърце благатко, пълно от възторг голям, ту усмихва му се сладко, ту децата милва там. Зимний ден се веч преваля и небето се стъмни, а колата се търкаля йощ по снежни равнини. Но веднага, в полумрака, те зърнаха през гъстака хубав дом и светлина и колата там стигна. И слугите свойте гости ги посрещнаха завчас и със думи благи, прости поздравиха ги тогаз... В топла стая вси влезнаха, до огнището седнаха... Сладко! Мрак и студ навън, вътре буен грей огън! Веч вечерята, готова, чака да я почетат, на трапеза орехова топли ястия стоят. Сладко майката благата за вечерята богата кани чеда, кани мъж... Но... се буди изведнъж! Види старата си къща и във нея студ и мрак, и неволята е съща, и децата гладни пак. Тя се страшно разтреперва и не смее да поверва! Леден я побива пот... Гасне нейния живот... Ден минува, друг настава, буря по небето вий, а жената нито шава, нито яде, нито пий, и децата все си пискат, от майка си хлебец искат, а тя с цъклени очи гледа страшно и мълчи. Подир два дни пред носило с бързи крачки ходи поп, във ръка държи кадило, пее песнята за гроб. А след бедната клетница плачат мънички дечица и гласът им, леден веч, вятър носи надалеч.