Character-set: cp1251 (Windows cyrillic) Иван Вазов Разкази 1901-1921 - Разходка из историята СПОМЕНИ И СРЕЩИ Слънцето заливаше с утринния си светлик гористите чуки, що се чернееха над преслапът, през който минува път от Тракия за Търново. Живописно изпъстрените - с яркозелени рудинки и свежи моравки - лесове на Стара планина се разстилаха вълнисти до призрачно-обайните равнини на Дунавска България. Прохлада духаше. Сенките на големите букове шареха ронливия друм, из който пътуваха двамата българи. Тия двама българи бяха два братя. Когато пак се поспряха с конете си под една сянка, за да се закрият от жежките лучи на утринното лятно слънце, по-младият брат се обърна към по-стария, все мрачен и мълчалив: - Ти все си намръщен. Кажи нещо, бачо. По-старият въздъхна и отговори почти през сълзи: - Какво да ти кажа? Проклятие, брате, виси над нас. Бедно отечество, бедно отечество! - Защо това отчаяние, бачо? - Защото сме роби. Робите нямат право да бъдат весели, - Но имат право да се надеят - възрази по-младият брат. - Надеждата днес е едно безумие. - Не, тя е една добродетел, и най-потребната сега. По-старият брат се усмихна горчиво, почти презрително. - Да, ние сме роби, врагът ни е оковал, отечеството е нещастно - каза по-младият; - но вярата ни дава крила. Те боднаха конете по жилестите корми п продължиха пътя си. Денят преваляше. Слънцето трептеше веч над западните приоблачни чуки. Скоро притъмня. Пътниците отседнаха при Янтра, напоиха уморените си коне и се отбиха в една планинска колиба да нощуват. Вечеряха с хляб и кромид лук, па си легнаха въз постеля от борови върхари. На следния ден, къде пладне, те съзряха търновските скалисти рътове. Отседнаха при Царева ливада за почивка. - Е, сега какво ще кажем на тьрновци? - каза мрачен по-старият брат. - Ще им кажем: надейте се и не губете бодрост. Ти вярваш в бога? - Както и ти. - Бог не обича слабодушните, обича силните духом. Тоя кратък разговор стана преди... 738 години. Двамата братя се наричаха Петър и Асен. След три години България беше свободна. * На Атонският полуостров Паисий една заран след нощното бдение над историята на българските царе, патриарси и светии, която пишеше, излезе да се разходи под високите борики и се спря с поглед устремен на север. Той гледаше към България. И той въздишаше. И казваше: - О бедна Болгарио! Покрусена и поробена майко! Кога ще те видя огряна от слънцето? Ще ли доживея до радостния ден, когато ще счупиш веригите си и ще прославиш господа бога зарад избавлението си от агарянско иго? Ще ги счупиш, вярвам, ти си ги чупила и друг път. Бог не забравя праведните. Светата му десница ще се простре над тебе. Затова мужай се, крепи се и бъди силна за денят, когато божият глас ти извика "Стани!" И той издигна треперещата си ръка и благослови планините и върховете, които се тълпяха в кръгозора на север. Бялото море, блеснало като разтопено сребро, лъщеше заслепително от ярките лучи. Вълните се удряха о брега и се пръскаха на лучисти бисери. Паисий дълго замислен гледа морето, па се повърна в килията си и подхвана пак нощния труд. В погледа му светеше далечния отблясък на възродена България, в която той вярваше... * На 1876 година като емигрант бях в Браила. Априлското въстание, баташките ужаси, кланетата в България потресваха цяла Европа - тогавашната Европа. Гладстон гърмеше със своите позиви към възмутеното человечество. В едно кафене аз се разговарях с браилския французки консул, с когото ме бяха запознали. Той беше человек образован, елегантен, горд с отечеството си и с великите традиции, завещани от Френската революция. В беседата той пожела да узнае защо са въстанали българите, да узнае от мене, очевидец на турската тирания и жестокости. Учуден малко, че той всичко това трябваше да знае от френските вестници, аз побързах с пламенни слова да му опиша причините на въстанието и погрома, който го последва. Впуснах се в хиляди подробности за ужасът, извършен от турците. Стори ми се, че моят разказ го покърти, той си потърка челото и попита: - Да, знам, но защо въстанахте? Аз го гледах слисан от тоя странен въпрос. - Защо ли? За да бъдем свободен народ. Той попита: - А позволяват ли ви турците да се молите богу в църквите? - Да. - А оставят ли свободно да си орете земята? - О, да. - Тогава никак не разбирам защо въставате. И синът на Франция, горд с великите принципи, завещани от Френската революция, поклони ми се учтиво с ласкава усмивка на лицето и си отиде. * Преди години ходих в Париж и посетих знаменития френски доктор, старият Ф., светилото на френската медицинска наука. След консултацията той ме разпита за България. Разправих му за нея, каквото беше потребно. Той ме слуша с голямо внимание. - Имате ли възможност да виждате княза си? - Понякога - отговорих аз и излъгах, защото княз Фердинанд беше за мене недосегаем и никога не бях говорил с него. Но нали човешка суета? - отговорих му тъй. - Аз ще ви моля да го поздравите от мене, когато се завърнете във вашето отечество. - Мерси, без друго. - Ние с него сме приятели - продължи докторът, - той е идвал няколко пъти при мене, когато посещаваше Париж. Предай му непременно моето почитание. Той е прекрасен човек, цял французин по душа. - И малко по кръв - прибавих аз. Докторът се позамисли. - Виж, това последньото не знам... все равно... Той беше мой клиент. Остави ми и портрета си. И той посочи на един голям фотографически портрет на стената. Аз с любопитство погледах портрета. Там стоеше сръбския княз Петър Карагьоргевич с няколко саморъчни реда от него под образа му! А ние, които знаем всичко за Франция, най-дребните случки в нейния политически живот, най-незначителните й политически мъже! Г. Клемансо сигурно знае повече за България, сега. Ноември 1919