Character-set: cp1251 (Windows cyrillic)

Иван Вазов
Скитнишки песни - Молитва в планината

Станах жив, бодър. Гледам: слънце
на планина златеше връха.
В букака тъмни чувам звънци;
прохлада утренна ми лъха.

На двора неми в тишината
кристален чучур пей гръмливо;
с антична скуфа на главата
игумен крачи мълчаливо.

- Добрутро, отче Филотее!
- Къде така - с божата воля?
- В душата ми нещо сладко пее:
отивам богу да се моля.

Отвън излязох, на посока,
пустинята планинска фанах.
Там, върху канара висока,
един с природата останах.

И в божий храм неръкотворни,
пред туй величье чародейно,
пред тоя мир светлив, просторни -
коленичих благоговейно.

И дълги, дълги там минути
молих се, в вдъхновенье нямо,
слова дълбоки и нечути
устата ми шептяха тамо.

И бога сещах, виждах ясно
в небето, в слънцето заристо,
във мирозданьето прекрасно,
във всеки дъх, шум, шар и листо.

Навред той беше - вред изправен:
в душа ми тъмна и в ефира,
премъдър, вездесъщ и славен,
разлян в живота на всемира.

И той ме чуйше - ази знаех -
и мойте болки, скръб, съмненье
и сълзи, що в душа си таех,
приимаше с благоволенье.

Усетих неговата благост
и мир в сърце си облекчено,
изпитах чиста, светла драгост,
като създанье обновено.

Върнах се в двора тих и неми.
Игуменът сърдит се види
и каза ми: - От толкоз време
отключих храма - де отиде?

Седем престола